Деца на прехода

Admin
Jul 6, 2018
4 min read

Става въпрос за вече порасналите деца. Децата, чиито родители все още ги посрещат и изпращат всеки ден вкъщи. Децата, които са самостоятелни, но още имат кой да им сготви и кой да им помогне финансово ако закъсат. В добрия случай. Става въпрос за младите мъже и жени, които все по-често търсят „мисията си в живота“ и все по-рядко я намират… защото не знаят какво точно представлява тя. Впрягат цялото си съществуване да търсят нещо, чиято дефиниция за момента никой не може да поясни. Защото значението е объркано. Точно така, объркана е представата за целта, а не младите хора. Те не знаят какво точно търсят, но всичко отвсякъде им втълпява, че трябва да го намерят, защото без него животът им ще прелети като перо из океан – безсмислено, дълго, еднообразно, без да остави следа, без да промени нищо.

Взаимоотношенията не са изострени, взаимоотношения вече почти не се създават. Защото всичко в тази ера цели да „улесни клиента“. Вече не е нужно да ходиш до банката, не е нужно да готвиш всеки ден, не е нужно да ходиш на кино, да пишеш на хартия, да ходиш пеша, не е нужно дори да управляваш колата си, не е нужно да помниш, да даваш обяснения, да се поправяш, да прощаваш, да обичаш, да разчиташ на другиго освен на себе си… не е нужно да правиш нещо, което отнема време, за да се случи. Не е нужно да полагаш усилия, защото системата те улеснява. Улеснява те като ти предоставя най-основната информация в най-основните сфери и ти казва, че ти трябва да намериш интереса си там. В основното, в комерсиалното. Прибираш се при баба си и тя ти говори за дисциплина, за правила, за войната, за комунизма, научила те е да бъдеш добър и смирен човек, да цениш това което имаш, но не и на смелост да имаш повече. Всичко звучи добре на хартия, да водиш обикновен живот ако това е всичко, което знаеш и имаш. Тогава какво се обърква? Просто днес това не е всичко, което знаеш и имаш. Поглеждайки през прозореца виждаш пет годишни които прегръщат смартфоните си така, както ти си прегръщал татко си. И докато ги гледаш, ти също държиш своя смартфон в ръка, защото да престъпиш извън прага на стаята, в която е телефонът ти в днешно време си е страшно - самотно, недовършено, студено. И не е само, за да видиш колко е часа – едва ли нещо ще се обърка ако не го поглеждаш през две минути. Въпросът е дали ще получиш известие, съобщение, имейл, дали някой ще се сети за теб, да видиш колко човека са видели снимката ти, колко са я харесали, да се успокоиш с това, че хората си мислят, че водиш страхотен живот, докато тази зависимост от хорското мнение те депресира с всяка изминала секунда, в която ти си с телефон в ръка. Социалните мрежи пораждат в теб истински страх от околните, нежелание за комуникация, несамоувереност и в същото време самолюбивост, нарцисизъм. Това, че прекарваш по-голямата част от времето си с телефона си те кара да прекарваш дори повече в бъдеще, правейки същото. Но проблемът не е само в липсата на взаимоотношения. Проблемът е, че баба ти продължава да ти говори за еднаквост, за правила, за примирение, а интернет ти показва хора, които са престъпили зоната си на комфорт и сега са преуспели. Показва ти велики хора и техните велики мисли и цитати. Предоставя информация, която мозъкът ти дори не може да обработи, но ти я имаш. Имаш цялата глобализация в ръката си. И е нормално да не знаеш какво да правиш. За пет годишните, които прегръщат смартфоните си би било по-лесно, защото те не са викали под прозорците на приятелите си, за да играят заедно, те си пишат. Баба ти пък дори не може да разбере каква е разликата между компютър и телефон и не и се и налага да го знае. Но ти, ти трябва да разбереш къде си между тези два напълно различни свята, между миналото и бъдещето и в същото време да приемеш и двата свята, защото нямаш друг избор.

Става въпрос за вече порасналите деца. Децата на прехода. Децата, чиито семейства са най-често разбити, заради свободата на личния избор, последвала след строги политически режими и най-вече хорски предубеждения. Най-разболявалото се поколение от депресия съществувало някога.

Депресията не е лигавщина. Депресията е нещо, което тези деца са получили като орисия още, от както са получили и имената си. Не защото животът е толкова тежък. Животът си е един и същ от началото на еволюцията до сега. Възприятието ни за него е различно. Свободата е това, което убива човешката психика по най-бавния и неусетен начин. Свободата да знаеш от всичко по много. Свободата да напуснеш, когато нещо не ти харесва. Свободата да намираш различни хора всеки ден. Свободата да можеш да бъдеш с всекиго те отдалечава от любовта. Свободата да избираш какъв да си всъщност ти отнема правото да бъдеш себе си. И тогава ти осъзнаваш, че ти всъщност винаги си бил там, но докато се опитваш да се намериш си изгубил същността си… или съответно „мисията си в живота“ и си станал просто едно перо, което лети над океан.